Павел Веснаков е на 38, има успешна комерсиална кариера като режисьор на сериалите "Откраднат живот", "Дървото на живота", "Дяволското гърло" и безкомпромисен арт подход, когато става дума за големия екран. Научихме името му съвсем млад след успехите на късометражния "Чест" (с над 30 международни награди), отменена сесия на НФЦ и глобална пандемия донякъде - но не съвсем - провалиха пълнометражния му дебют "Уроци по немски", който в момента може да се гледа в HBO Max.
"Безветрие" имаше световна премиера в Карлови Вари миналата година и българска на "Златна роза", а вече и 8000 зрители в кината, макар че филмите на Веснаков поначало са трудни за преглъщане и не флиртуват с масовия вкус. Конфликтите в тях са сгъстени, всички излишно - изрязано (тук и буквално, както ще разберете по-нататък), монтажът - остър. Темите, които вълнуват автора във всичките му кинотворби, са сходни: за разлома между бащи и синове; за съзряването на мъжа и сблъсъка му с живота; за заминаването и завръщането.
На първо четене "Безветрие" принадлежи към отдавна банализирания жанр на новия социален реализъм, или както Нева Мичева сполучливо го нарече преди години "намусеното пост соц кино", но за разлика от други, не толкова успешни български упражнения в тази посока, вторият филм на Павел Веснаков държи в здрава, почти мъртва, хватка от първата до последната си, 90-а минута. Това той постига както с изключително вторачване във фóрмата - заснет е в крайно редкия формáт чист квадрат, 1:1 (познат от "Мамо" на Ксавие Долан; дори "Фарът" на Робърт Егърс бе 1,19:1), който създава клаустрофобично усещане; но и с извънредно концентрирания сценарий, в който няма фалш и празнодумия, а диалозите са по-скоро монолози. Авторът го пише в сътрудничество с няколко от най-опитните ни сценаристи - Симеон Венциславов (подписал и сценариите за филмите на Стефан Командарев и Милко Лазаров), както и Георги Иванов, Невена Кертова и Теодора Маркова, с които пък го свързва работата в телевизията.
Операторската работа на Орлин Руевски е нищо по-малко от виртуозна, естетиката на филма е премислена, дръзка и минималистична. Дългите кадри изглеждат като портрети, когато във фокуса им е някой от шепата герои на "Безветрие"; в редките далечни планове квадратът "смачква" пейзажите, така както смачкани са обитателите на малкото гранично градче и тяхното бъдеще. Медитативният киноезик на "Безветрие" бе сравняван от чуждестранни критици дори с Тарковски.
Сюжетът е прост: "блудният син", емигрант в Испания, се "завръща в бащината къща" за кратко. Трябва да уреди продажбата на очукания семеен апартамент, в който е живял починалият му, отчужден баща, защото кварталът ще бъде съборен и на негово място ще се издигне "Лас Вегас", както иронизира един от героите: комплекс от хотел, казино, спа център, магистрала. Благоденствието идва най-сетне в забравеното от Бога място, но никой не е особено щастлив. Всичко около промяната изглежда някак нередно: домове са набързо изпразвани, спомени и вещи - изхвърляни в контейнера или направо в огъня, тленни останки са насипани в черни чували и наредени във физкултурния салон, очаквайки преместването и на гробището.
На този фон героят Коко (филмов дебют на рапъра Огнян Павлов - Fyre) води собствена битка: той и майка му са избягали не толкова от родната мизерия, колкото от баща и мъж суров, насилник, скандалджия. Но когато порасналото необичано момче се връща, всички у дома говорят за баща му като за "голям човек" и "мъж на място", с възхита и носталгия.
Fyre няма много реплики във филма, "говори" със силно татуираното си лице и тяло: по-често виждаме физиономията на Цезар, изрисувана на темето му, отколкото самия него в анфас. И добре че е така, защото неговото екранно присъствие привлича главно визуално. Героят му стои плахо на фона на мощните епизоди с професионални актьори като Михаил Мутафов, Васил Бинев и Лидия Вълкова. Техните монолози очертават рязко и ярко както персонажите им, така и цялостния портрет на мястото и времето. Всяка втора дума, особено на мъжете във филма, е от ненормативната лексика; в това няма никаква преднамерена сензационност или вулгарност. Колкото и мрачно да е всичко, в част от историите прозира лек хумор, черен, но хумор. Липсва всякаква сантименталност: разказът е честен, оголен и безмилостен. Има някои клишета на "източноевропейския мизерабилизъм", има и прекалено сгъстяване на краските на моменти, музиката на италианския артист Аскари изобщо не ми допадна: като цяло обаче "Безветрие" е непоколебим авторски и естетически успех.
Филмът даже не се вълнува толкова от акта на прошката, повече го занимава запазването на паметта. Разказите на възрастните съседи и краткото домашно видео, с което завършва, са като кутия стари снимки, от които се сглобява образът на колективното преживяно; вик на съпротива срещу амнезията, която обещават не само багерите на инвеститора, но и изобщо животът, сведен до материалното оцеляване.
YouTube
СЪС СВОИ ДУМИ
В края на 2024-а, годината на излизане на "Безветрие", Павел Веснаков публикува в социалните мрежи свое кратко "символ верую", което добре обобщава творческите му търсения по принцип, но и постигнатото с този филм. Ето го без редакция:
"Винаги съм вярвал, че българското кино крие неподозирана сила, която надхвърля стремежа към масова атракция и касови печалби, и че именно арт-хаус проектите могат да разрушат хипнотизиращия ефект на миметичното желание, така както го описва Рене Жирар – непрестанната надпревара да подражаваме на някакъв доминиращ, наложен модел, вместо да развиваме собствено художествено изразяване; вярвам, че ако погледнем по-дълбоко, ще видим, че не парите и веднага разпознаваемите формули дават смисъл на киното, а свободата и смелостта да експериментираме, да разказваме истории, които излизат извън зоната на познатото, да създаваме визии, дръзки в своята искреност, дори когато остават неразбрани от масовата публика; често ставаме свидетели на безкрайни спорове в бранша кой е "виновникът" за несполуките ни – било то липсата на държавна подкрепа, недоволството на зрителите или самите творци, – но аз съм убеден, че истинският път напред лежи в целенасочената вглъбеност на авторското кино, което се осмелява да бъде различно и да влиза в диалог с по-широки духовни и социални измерения, вместо да търси удобните извинения на традиционните шаблони и да продължава да възпроизвежда порочния механизъм на изкупителната жертва, така познат ни от теориите на Жирар, защото само когато се освободим от необходимостта да гоним чужди образци, ще успеем да създадем свое, истински българско кинематографично присъствие на световната сцена."
