Спектакълът на Йордан Славейков „Последна стъпка“ е като изстрел в сърцето дори за зрители, които не се страхуват да попаднат в емоционалната месомелачка на чуждите животи, за да открият неосветени истини за своя и да поискат да изгладят ръбовете на конфликти, травмирали, понякога от просто неразбиране, съдбите на най-близки хора. Докато все още не е късно…
Йордан Славейков – в качеството си на режисьор и драматург, е създал представлението по своя едноименен полуавтобиографичен дебютен роман, превръщайки го в дълбок психологически театър, открит като оголен нерв. Премиерата, може би съвсем неслучайно, се състоя в началото на Страстната седмица на Камерна сцена в Народния, която пък, напълно умишлено, бе изчистена от всякакви битови детайли и наситена със символи. Опорните точки в аскетичния декор (сценография – Теодор Киряков) са стара жп линия, опасваща сцената, по която от време на време преминават с дрънчене платформи, и застлано в бяло болнично легло. Релсите, които свързват първата с последната стъпка и описват целостта на битието, и леглото, на което главният герой (отличен в ролята Велислав Павлов) ще ляга за лекуване, за обследване, а може би и за аутопсия на чувствата…
„Последна стъпка“ символично събира заедно членовете на едно разпиляно семейство – на границата между живота и нечия смърт, между реалността и фантазията, за да бъдат изречени всички онези недоизречени или направо премълчани истини, които тежат помежду им от години. Защото тези хора се обичат, но в повечето случаи не съумяват да го покажат един на друг. Те са Бащата (Веселин Мезеклиев), Майката (Вяра Табакова), Братът (Велислав Павлов), Сестрата (Ева Тепавичарова), Братчето (Йордан Върбанов от предишния спектакъл на Славейков, „Прашка“). Представени са много плътно с поредица от техни изповедни монолози, както в романа, а диалогът „реално“ се случва само в мислите им. Различен в сравнение с романа е изказът на Бащата и Майката, дошли от двата противоположни края на България, за да се срещнат, влюбят и създадат семейство по средата на пътя. Бащата на забележителния Веселин Мезеклиев говори със стилизираната реч на препатил мъдрец от Северозапада, а Майката (Вяра Табакова) с приятен „мьек“ източен акцент. И това като че ли е единственият битов детайл в постановката, но и той звучи някак притчово.
„Първата стъпка не е важна. Тя е само начало на поредица. Една от многото. Важна е последната. Последната стъпка, която правиш, преди смъртта да те вземе. Тази, с която те запомнят“. Това е фраза, която като червена нишка обединява началото и края на спектакъла. Помежду тях обаче случващото се я опровергава. Защо някои хора като че ли привличат проблемите и бедите? Защото първата съзнателна стъпка, първото значимо преживяване, сякаш логично предопределят всяка следваща, рисувайки линията на живота на всеки от персонажите с цялото им светоусещане. И тази линия съвсем не върви гладко, начупена от множество драматични събития. Изоставено призвание и студенина към децата, брутален подход във възпитанието, насилие, гаври, приплъзване по наклонената плоскост на престъпността, смърт на любим, болест, убийство за отмъщение, екстремно сгъстени тъмни краски, но и намиране на упование във внезапно избуял талант или закъсняла обич бележат пътя на героите. А прошката към свои и към чужди? Заради съзнателно нанесените рани или неволната вина. Дали тя трябва да бъде дадена на всяка цена, или не, за да не „легализира“ злото? Това е един от основните въпроси, които занимават автора и режисьор Йордан Славейков в този проект с респектиращи дълбини и впечатляващ творчески ансамбъл.
Костюмите в спектакъла са създадени от Никол Трендафилова, композитор е Христо Намлиев, светлинен дизайнер – Даниел Мартинов Йовков. Следващите представления на „Последна стъпка“ са на 22 и 30 април.
